Ще мога ли да бъда успешен тук, без да жертвам себе си?

Не е въпросът колко печелиш, а какво губиш по пътя.

Все по-често ставаме свидетели на хора, които напускат сигурна, добре платена работа, без дори да имат следваща професионална възможност. На пръв поглед това изглежда нелогично. Но когато подобни случаи се превръщат в тенденция, вече не говорим за индивидуални решения, а за сигнал, че нещо в работната среда се променя.

Какво стои зад този избор? Защо финансовата сигурност вече не е достатъчна, за да задържи хората?

Може би е време да насочим вниманието си към факторите, които често остават на заден план – организационната култура, качеството на лидерството, отношението към служителите, възможностите за развитие, чувството за смисъл и уважението към личното време.

Много компании заявяват, че „хората са най-ценният ни актив“. Но дали тази ценност се вижда в ежедневните решения? Личи ли си в начина, по който се управляват екипите, дава се обратна връзка, признават се усилията и се реагира в трудни моменти или остава добре звучащо послание, което не намира отражение в практиката?

Ако организациите не започнат да поставят човека в центъра на своите действия, а не само на корпоративните си презентации, последствията няма да се изразят единствено в по-високо текучество. Ще става все по-трудно да се привличат и задържат талантливи хора, ангажираността ще намалява, а доверието между работодатели и служители ще се разклаща.

В крайна сметка въпросът вече не е дали работодателят предлага добра заплата. Все повече хора търсят отговор на един много по-важен въпрос:

„Ще мога ли да бъда успешен тук, без да жертвам здравето, достойнството и личния си живот?“

Може би именно отговорът на този въпрос ще определя кои компании ще бъдат предпочитаните работодатели през следващото десетилетие.

Днешната тема е свързана с успеха и неговата цена. Ако до скоро човек е бил склонен да пренебрегва себе си, личното си време и здраве в името на "успешната кариера" сега много повече се замисля върху това каква цена плаща на финала и дали тя си заслужава.

Казано по друг начин - започна да се обръща много повече внимание на устойчивия начин на работа и живот като цяло, което дава отражение в дългосрочен план и на бизнеса. Защо компаниите не полагат достатъчно усилия да задържат обучените си и кадърни кадри възможно най-дългосрочно, а вместо това им предлагат нездравословен ритъм на работа, нереалистични срокове, неизпълними KPIs и замяна с по-млади и неопитни или просто "по-необременени" кадри.Това са и едни от причините масово хората да преосмислят отношението си към труда и кариерата като цяло.

След пандемията, икономическата несигурност, ускорената дигитализация и навлизането на изкуствения интелект много хора започнаха да си задават въпроса: „Струва ли си цената, която плащам?“ За част от тях отговорът вече не е „да“, дори когато заплатата е висока.

Хроничната умора, липсата на смисъл, недоверието към ръководството и ограничените възможности за развитие са само част от последствията за човека при едно подобно системно отношение в корпоративна среда.

С липсата на система настъпва и системното изтощаване на персонала и неговата демотивация. Ето защо навлязоха и "придобивките" за консултация с терапевт и други wellbeing програми, но реално проблема бива неотстранен.

Високото възнаграждение вече не компенсира всичко. Ако преди десетина години основният въпрос беше "Колко ще получавам?", днес все повече хора питат "Как ще се чувствам на това място след две години?".

Много организации действително инвестират в развитието на служителите, психичното здраве, обучението и лидерството. Но в немалко случаи изразът "хората са най-важният ни актив" остава част от корпоративния маркетинг.

Истинският тест идва в трудни времена, когато трябва да се съкращават разходи, когато има конфликт между печалба и благосъстояние на служителите, когато мениджър допуска токсично поведение, но носи добри финансови резултати. Именно тогава се вижда дали ценностите са реални или са само част от работодателския бранд.

Работната среда като фактор много често се подценява. Хората рядко напускат само заради самата работа. По-често напускат заради начина, по който се чувстват на работното място.

Няколко неща могат да окажат огромно влияние, а именно: отношението на прекия мениджър, дали човек може да изказва мнение свободни без страх, справедливо отношение, прозрачната комуникация и чувството за принос и признание.

Ако те са налични, то средата би била здрава и благоприятна за развитие на всеки един служител.

Не случайно съществува популярната максима, че "хората не напускат компаниите, а мениджърите". Макар да не е универсално вярна, тя често описва реалността.

Какво могат да направят компаниите?

Ако една организация действително иска да задържа хората си, не е достатъчно да предлага по-високи бонуси или заплати.

По-устойчивите решения включват:

• обучение и коучинг на мениджърите в лидерски умения, а не само в управление на процеси;

• реално изслушване на служителите и последващи действия, а не формални анкети;

• прозрачност при вземането на решения;

• ясни възможности за развитие (career path);

• адекватно разпределение на натоварването;

• култура, в която грешките се използват като възможност за учене, а не за наказание и пример :как не трябва да се прави".

Ако компаниите не се адаптират, най-вероятно ще наблюдаваме още по-високо текучество, по-трудно привличане на кадри, по-ниска ангажираност на оставащите служители, спад в иновациите, защото хората ще работят "колкото да мине", увеличаване на разходите за подбор и внос на хора от трети страни, увеличаване на разходите за обучения и на финал - отслабване на конкурентноспособността.

В по-широк обществен план това може да доведе до промяна в самото разбиране за кариерата. Все повече хора ще предпочитат по-малко доходи срещу повече автономия, гъвкавост и смисъл. Ще се увеличава делът на фрийлансърите, предприемачите и хората с портфолио от няколко професионални дейности вместо една традиционна кариера в корпорация.

Решението не е универсално, но има такова за всяка организация.

Компаниите, които ще успеят да задържат талантите си, вероятно няма да са тези с най-високите заплати, а тези, които изграждат доверие.

Доверието възниква, когато думите и действията съвпадат. Ако една организация твърди, че човекът е най-ценният ѝ ресурс, това трябва да личи в ежедневните решения – в начина, по който се управляват хората, как се реагира при кризи, как се признават заслугите и как се създава среда, в която служителите не просто работят, а имат усещането, че са уважавани и могат да се развиват.

В крайна сметка въпросът вече не е дали работодателят може да предложи добра заплата. Все повече хора търсят отговор на друг въпрос: „Ще мога ли да бъда успешен тук, без да жертвам здравето, достойнството и личния си живот?“ Компаниите, които дадат убедителен отговор на този въпрос, ще имат значително предимство през следващото десетилетие.

Моят апел към организациите е да спрат да инвестират в модерни програми за ментално здраве и благосъстояние, защото те идват постфактум, когато нещо вече не е наред. Започнете да инвестирате повече в навременна обратна връзка, повишаване на ангажираността и навременната оценка на представянето на служителите, с което ще се повиши и продуктивността и удовлетвореността сред тях, което е и ключов фактор за тяхното благосъстояние и мотивация и положителното развитие на работната среда.